2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. sparotok
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. varg1
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. kunchev
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. iw69
10. mimogarcia
НЕЖНИ ДУШИ
Този свят е за груби души.
В него нежните не оцеляват.
Бели гълъби, в сивите дни
ще открият зелена морава.
Там ще има и жива вода,
и любов, дето няма я вече.
Светлините на шумния град,
тъй студени са, даже далечни.
Там и болката в ляво ще спре,
упоена от ангелски трели.
В ореола на синьо небе,
топлина и покой ще намерят.
А за нас ще остане тъга
най-мъчителна, дълга и страшна.
Ние, грешните крачим в света,
без да знаем кого ще изпратим. . .
Десислава Георгиева
20 март 2015г.
"ЧАСЪТ НА СВОБОДАТА ПРИЗОВАВА ВСЕКИ БЪЛГАРИН ДА ПОКАЖЕ НА ДЕЛО РОДОЛЮБИЕТО СИ".
ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Апостоле, заслужи ли това
да бъде поруган олтара твой?
Ти бродеше из цялата страна,
за да разбуниш робския покой.
И глад, и жажда, рани преживя.
Не мислеше за себе си, защото
единствено мечтана свобода
бе главния ти смисъл на живота.
И вярваше, че българинът може
да бъде храбър, праведен, добър.
Нима сме днес такива, Боже?
Май още стадо сме в яхър.
И пак най-долните ни страсти
раздират робските души.
Отново букви сме безгласни
във политически игри.
Притиснати сме до стената,
без изход пътища строим.
И нямат бъдеще децата,
загива нацията ни.
Гладът е лош съветник, знаем.
В крадец превърнал е той не един.
Изчадие такова, без да се покае
е взело късове метал от гроба ти.
За колко ли ги е продало?
И кой ли му ги е платил?
Набързо е изпило и изяло
три сребърника с мирис гнил. . .
Историята май че се повтаря,
предателят Христов убива дважди.
Веднъж Вселенския спасител той поваля.
А втори път превръща в грозни сажди -
лелеяни мечти и кървави повели,
платени със живота на дедите ни.
Апостоле, нима сме оцелели,
за да са още черни дните ни?
Все нови лъжепатриоти
представят се за теб сега.
Да ни избавят от хомота
на бедността и на страха.
Красиво бъдеще чертаят.
Ако повярваме им пак,
в кесийките си ще добавят
пореден финикийски знак.
И по света ще си пътуват,
набързо харчейки това.
А нашите бащи бленуват
откраднатите си блага.
Народе, стига все си плащал.
И пак те тъпчат. Докога?
Апостоле, апостол пращай,
до кокал ножът веч опря!
Десислава Георгиева
14 февруари 2014г.
БЪЛГАРИЯ
Там мизийските равни полета
в окриления жив небосвод,
с пъстри черги уханни лалета,
шумолят натежали от плод.
И посреща те с утринни длани
слънчев друм сред узрели жита.
Тих ветрец закачливо те кани
да поспреш тук на тая земя,
дето с майчини ласки е крила
непокорни, бунтовни глави.
И моми със коси като свила,
със лица на мадони, с очи –
омагъосващи, огнени, жарки,
надживели и орис, и смъртен хомот,
сътворили божествени шарки
от любов и от рана – живот.
Tука майстори църкви градили,
да си жива във зли времена.
Кралимарковци, тежки синджири
са разсичали за свобода.
Затова е и хлябът ни сладък,
векове са го месили с бели ръце
силни майки, сълзите пестили
за чедата си без гробове.
Песни пели момци тъмнооки
по хора – лъкатушна река.
Нестинарки красиви, високи
са пристъпвали боси в жарта.
И така са откърмили волни
свойте рожби със обич и зов –
пред олтара на родната болка
да оставят живот и любов.
Тук пред тебе, земя, коленича.
Твойте пазви целувам сега.
В паметта ти свещена се вричам
и в щастливата бъдна звезда!
Десислава Георгиева
във твоята безумна страст
и всичко е неземно бяло,
тъй чисто е като самите нас.
Като дъжда от пеперуди
в златисто-пурпурни криле,
отново утрото се буди -
и без да пита: "Накъде?"
Отново е уханно лято -
палитри, звуци, светлина.
Как искам всичко мое свято,
с любов на теб да подаря.
Копнея парещите длани,
неутолими да пълзят.
Препускай вихрено в съня ми
над земния ни кръстопът.
Десислава Георгиева
Вземи ме в твоите обятия,
дори навън да не е мраз.
Стрели от хиляди разпятия,
свистят безмилостно край нас.
Пронизват нечия вселена,
превръщат в пепел сетива.
Безпомощни, душите стенат
в отровната им нищета.
А ти отблъскваш този вопъл
на разбушувани мълви,
на погледи коварни, подли
и на предречени сълзи.
Лекуваш делничните рани
и милваш тъжните коси.
Мигът, във който ще останеш,
аз моля се да продължи.
Десислава Георгиева
Заповядайте!
Тази нощ спа само няколко часа. Стотици мисли нахлуваха в главата и, а най-вече съвсем близки спомени. . . Беше приключила една дългогодишна връзка, превърнала се в ненужно бреме и за двамата. Чувстваше се ужасно, особено последните месеци. Тишината бе намерила трайно убежище в онзи студен дом. Не можеше да свикне с мисълта, че чувствата - толкова силни и красиви преди, сега са само пепел. Някъде, дълбоко в себе си усещаше частица от онзи плам. . . Искаше да вярва, че и той все още изпитва нещо към нея. Но това, което се случваше между тях постепенно опроверга всичките и надежди. Нямаше какво да си кажат или по-точно той почти не говореше с нея. Често я засичаше с думите: "Това, което ми говориш, изобщо не ме интересува." И тя млъкваше по средата на изречението.
Един ден реши да сложи край на тази агония. Нямаше смисъл да живее с някого, за когото е само вещ. Събра част от багажа си и когато той се прибра му каза, че си тръгва. Дори не направи опит да я спре. Предупреди я, че ако си тръгне сега, да не си въобразява, че може да се върне пак. Това и бе напълно достатъчно, дори за миг да не се съмнява във взетото решение.
Живот без любов и лула тютюн не струва - това го беше чела някъде. И сега тази мисъл кънтеше в нея. От тогава изминаха няколко месеца. . .
На 04.12.2008г. от 18ч. в галерия "Кръг+" в СОфия на пресечката на ул.Будапеща и бул. Дондуков ще се състои премиерата на новата стихосбирка на поета Яким Дянков - "ВРЕМЕ Е ЗА ТРЕТИ РЕНЕСАНС" - Заповядайте!
Тя беше едно жизнерадостно минъонче с къса черна коса и големи тъмни очи. Хвалеше предимствата на някакви диети, макар че бе прекалено слаба.
- Изглежда не харесваш шампанско. Да ти призная и аз. Искаш ли нещо друго?- гласът му отекна сякаш бе ехо от пещера.
- Не. След малко трябва да тръгвам. Обедната ми почивка ще свърши.
Беше и трудно да бъде толкова близо до него. Струваше и се, че са два огромни магнита с еднакъв заряд, които силно се отблъскват съгласно природните закони.
Тогава джиесемът и прозвуча със спасителен звън, викаха я на работа. Пожела му приятен ден, а той и отвърна с онази светла и така пленителна усмивка.
Докато се отдалечаваше усещаше погледа му върху тялото си. Оправи тънката презрамка на синята си рокля и с бързи крачки се отправи към асансъора. Дали ледът между тях започваше да се пропуква?
А има и такива хора, които живеят без да им се живее. Събуждат се сутрин с ужасното усещане, че е дошъл новият ден и агонията им започва отново и отново. Защо? Всяка секунда е болка, която трябва да се изтърпи. Всяка глътка въздух горчи, усмивките са престорени, поздравите и пожеланията също. Фалшът е навсякъде и сме длъжни да свикваме с него, даже с артистизъм да го изиграем. Докога? Ако нервите ни бяха като корабни въжета щеше да е лесно. Но не са, а и ние не сме роботи, които да издържат. До днес не предполагах, че може някой, който не те познава лично да разпространява клюки безпричинно, да слага сол в раните ти, без да си го засегнал или предизвикал с нещо. Навярно злото има много и все грозни лица и обикновено не сме подготвени да му отвърнем. . .
И в такива моменти се питам коя болка е по-страшна:тази от болестта или тази от живота?
Входът е свободен!
2. МОЯТА СТИХОСБИРКА "ПЪТЕКА ЗА ДВАМА"
3. esen
4. radalia
5. timmyd
6. ekaterina
7. cefulesteven
8. silviang
9. tanque
10. wonder
11. lemonpie
12. Julian's world
13. eddie
14. yakim
15. saltriver
16. Едно прекрасно стихотворение на Михаил Белчев за Андрей Баташов /начало на стихотворението - 9 минута/
