"Винаги искаме да търсим вечното някъде другаде, а не тук; винаги обръщаме духовния си поглед към друго нещо, а не към настоящето и към действителността; или пък предпочитаме да чакаме смъртта, сякаш всеки миг не е смърт и възраждане. Всеки нов момент ни предлага един нов живот. Днешното, сегашното, текущото - само то се намира в нашата власт."
                                                                                        АЛЕН

   В памет на Радой ралин

Суета със игли,
бодва чуждия поглед.
Таралежи дори
могат те да си сложат.
Във косите - змия,
зеленикаво бяла.
Кожи, цветни пера
по изваяно тяло.
Три кила силикон
във гърди и във устни.
Този четвърт милион,
как на друга да пуснат?
Всяка звездния час
чака с много надежди.
За цената е пас -
само да бъде нежна. . .
Слава, лукс и разкош,
сто мъже във краката.
Ще поискат за грош
да и купят душата.

 Десислава Георгиева

Където и да си, ще те открия,
ще срещам и отпращам ветрове.
Извирайки, любовната стихия
с нетърпелива диря ме зове.
През мълнии и преспи ще премина,
с измокрена от бурите снага,
но ще опазя, за да не изстине
дъха ти, слял се с мен и пролетта.
А моите очи ще са комети -
прорязали небитието
и взели устрема на висините,
ще слязат мигом при звездите.

               Десислава Георгиева

Навън вали.
И много тихо в мрака,
шуми гора.
Навън вали
и по стълката,
дочуваш шепот на листа.
Усещаш  мокрите им пръсти
върху косите си едва
и искаш да намериш устни,
да стоплят твоите сега. . .
Но пак мъгливи,
едри капки -
замрежват погледа ти син.
Навън вали,
безчувствен мракът
долавя шепота един.

  Десислава Георгиева

Вземи ме в твоите обятия,
дори навън да не е мраз.
Стрели от хиляди разпятия,
свистят безмилостно край нас.

Пронизват нечия вселена,
превръщат в пепел сетива.
Безпомощни, душите стенат
в отровната им нищета.

А ти отблъскваш този вопъл
на разбушувани мълви,
на погледи коварни, подли
и на предречени сълзи.

Лекуваш делничните рани
и милваш тъжните коси.
Мигът, във който ще останеш,
аз моля се да продължи.

Десислава Георгиева

Ликуват светулките, че вече среднощ е.
Очаквам вълшебството. Зовеш ли ме още?
Открий ме сред блясъка, в летежа сияен.
Следите по пясъка са знакът ни таен.
И част от магията на нашите срещи,
с балсама на виното, изпито на свещи,
възкръсва от зноя на южно пристанище.
Върни ми прибоя с вълшебството мамещо.

                Десислава Георгиева

Продавачо на стихове, спри.
Днес не търсят от твоята стока.
Все ламтящи и алчни очи
днес сънуват пари и имоти.

В надпреварата, бясно-зловеща,
лесно грабят и бързо живеят.
Нямат нужда от нищо човешко -
то във твоите стихове тлее.

Поднеси им на тях - недостойните,
пепелта на душата си млада,
оцеляла след толкова подлости
и гора от бесилки и клади.

Може би ще намерят спасение
някой ден, само не твърде късно. . .
А стихът е частица знамение.
Шанс му дайте, за да възкръсне!

Десислава Георгиева

Ти кажи ми: "Завръщам се при теб."
И веднага стопяваш онзи лед,
обсадил трайно моята душа
и превърнал в снежинки нежността.
Аз те моля: "Върни се пак при мен."
И изпълвай със смисъл моя ден.
Всички думи излишни са сега,
щом отново при нас е любовта.

               Десислава Георгиева

Научи ме да бъда по-силна,
научи ме да имам криле.
Светлина и любов да разстилам
аз над всяко най-тъжно небе.

Теб обичам и тебе желая.
Ти разкъсваш тишината със звук.
Колко време ще те имам? Не зная.
Просто искам дълго ти да си тук.

Сътвори ме да бъда прекрасна
в твойте мисли и в твойте очи,
за да взема от звездата най-ясна:
ореол, непознат отпреди.

Мен обичай и мен вдъхновявай
да разкъсам тишината със звук.
Всяка болка зад гърба си оставяй
и поискай дълго аз да съм тук.

                   Десислава Георгиева

Всяка ласка приех като истина.
Полувярна отдавна аз бях
на тревите, грижливо притиснали
своя шепот, превърнал се в грях.

Зноен залез рисуваха жриците
с бледорозови облаци вън.
А по клепките, медени извори
се целуваха с яростен звън.

          Десислава Георгиева

   Ще се превърна в пламък, за да ме видиш и в река да ме нагазиш. В пътека - да тръгнеш по мен и в слънце, да те докосвам с лъчите си. Ще бъда част от теб, каквото и да ми струва това. Ще бъдеш отново мой и този път - завинаги. Далеч ли си, светът е страшно сив и тъжен. Ти го озаряваш с поглед и неземно излъчване. Аз те омагъосвам с думи и душа - устремена към теб. Ще дочакам мига...

                                                                               Десислава Георгиева

И тази нощ луната ще се спре,
надничайки през моя тих прозорец,
да вразуми най-тъжните нозе,
които винаги към теб ме водят...

                Десислава Георгиева